13.06.2019 г.

"Полиана"

Чета "Полиана" и с изненада откривам, че играя   играта на главната  героиня. Как се играе, ще узнаете, ако прочетете откъса от 5-та глава "Играта".

"- Няма как, ще вечеряш хляб и мляко, съжалявам.
- Аз пък не съжалявам. А се радвам.
- Защо се радваш?
- Защото обичам хляб и мляко. Пък и ще ми бъде приятно да вечеряме заедно. Не виждам нищо за съжаление. 
 - На теб не ти е трудно да се радваш на всичко, което ти се случва - сподавено рече Нанси, като имаше предвид възхитителния опит на малкото момиченце да си внуши, че таванската стая е самата красота.
Полиана тихичко се засмя.

- Такава е играта.
- Играта ли?  
- Играта „Радвам се“, - За какво говориш?
- За една игра. Знам я от татко. Много е хубава и винаги сме я играели. Обясних я на Женското дружество и те също я играеха. Някои от госпожите.

- И какво представлява? Аз не знам много игри.
 
Полиана отново се засмя и въздъхна. В падащия здрач лицето ѝ бе някак тъжно и замислено.  
- Всичко започна с едни патерици, които пристигнаха с поредната църковна пратка.  
- Патерици?!  
- Да. Много исках да имам кукла и татко беше писал на църковната управа. Те обаче не ни изпратиха кукла, а патерици! Имаше и писмо, в което се споменаваше, че патериците могат да бъдат полезни на някое болно дете. И тогава започнахме играта.  
- Не виждам никаква, ама никаква причина за каквато и да е игра - почти ядосано заяви Нанси.
- Напротив. Играта се състои в това да намериш нещо хубаво и в най-лошото - няма значение какво е то - запалено обясни Полиана. - Та, започнахме играта с патериците.

- Боже мой! Каква радост могат да ти донесат чифт патерици, когато си искала кукла?! 

                                                      
Полиана плесна с ръце.      
                                                               
- И в това можеш да откриеш радост. В началото и аз като теб не я виждах, но татко ми помогна - сериозно заяви тя.
 - Хайде, разкрий тайната! - нетърпеливо рече Нанси.                                 
- Ами трябва да се радваш, защото нямаш нужда от тях! - тържествуващо каза Полиана. 

- Видя ли колко е лесно, стига да искаш!    
                                                                                              
 - Що за странна игра - озадачено я изгледа Нанси.  
 - Не е странна, а прекрасна - все така въодушевено приказваше Полиана.  
                                                                                           
- Непрекъснато я играехме! Колкото ти е по-трудно, толкова по-приятно е да откриеш радостта. Само че понякога... е ужасно трудно... ако баща ти отиде на небето и си нямаш никого освен Женското дружество.

- Да, или когато те настанят в някакво почти празно отвратително стайче на тавана – възнегодува Нанси.
Полиана въздъхна.  

- В първия момент ми стана много мъчно - призна тя, - нали съм толкова самотна. Хич и не ми се помисляше за играта. Исках да имам хубави неща, но... тогава си рекох, че всъщност трябва да се радвам затова, че нямам огледало, инак все щях да се ядосвам на луничките. После зърнах прекрасната гледка от прозореца и разбрах, че има за какво да се радвам. Търсиш ли радостни неща, забравяш за онези, които си искал - като куклата например. 
                                                                            
- Хм... - промълви Нанси и се опита да преглътне буцата в гърлото си.    
- Обикновено това не отнема много време - въздъхна Полиана. - Често тези неща ми идват на ум без дори да мисля. Толкова съм свикнала, с играта. Много ми е приятно да я играя. С т-татко - заекна Полиана - много я харесвахме... Но сега, като нямам с кого да играя, сигурно ще ми бъде по-тежко. Може би леля Поли ще иска да играем – замислено добави тя.                   - Не вярвам на ушите си! Госпожица Поли и игра! - процеди през зъби Нанси. После изведнъж заяви: - Виж, госпожице Полиана, не ти обещавам, че ще играя много добре, пък и не знам май точно как, но ще се постарая да играя с теб, обещавам.  

- О, Нанси! - възкликна Полиана и сърдечно я прегърна. - Колко се радвам! Ще бъде   чудесно!      

- Ами... предполагам - колебливо отвърна Нанси. 
- Не разчитай много на мен, никога не съм виждала голям смисъл в игрите, но ще гледам да се справя с тази... Ако не друго, ще имаш с кого да я играеш, нали така - заключи тя и двете момичета влязоха в кухнята. 
Полиана беше гладна и бързо изяде хляба и изпи млякото. Нанси я посъветва да се отбие в гостната, където леля ѝ четеше.
Госпожица Поли я изгледа строго. 


- Вечеря ли, Полиана?  
- Да, лельо Поли.   
- Съжалявам, че още с пристигането си трябваше да вечеряш в кухнята само хляб и мляко. 
- Но на мен ми беше приятно, лельо Поли. Обичам хляб и мляко, а също и компанията на Нанси. Няма защо да съжаляваш.

Лелята изправи гръб на облегалката на стола.       

реме е да си лягаш, Полиана. Сигурно си уморена от този дълъг ден, а утре трябва да видим дрехите ти и да купим онова, от което се нуждаеш. Нанси ще ти даде свещ. Внимавай, като я носиш. Закуската е в седем и половина. Гледай да бъдеш точна. Лека нощ!  

Полиана пристъпи и сякаш това бе напълно в реда на нещата, неочаквано прегърна лелята.   
- Такъв чудесен ден - щастливо въздъхна тя. - Чувствам колко хубаво ще си живеем двете, знаех си, че ще бъде така. Лека нощ - весело извика Полиана и изхвръкна от гостната.
- Божичко! - полугласно възкликна лелята, - Какво необикновено дете! - После се навъси и промърмори: - „Чудесен ден“, че я наказах, успокоява ме да не „съжалявам“ за това и ме уверява „колко хубаво ще си живеем двете“! Божичко! – възкликна отново тя и сведе поглед над книгата..."

 Из "Полиана",  Елинор Портър (1868–1920)

Може само да се поучим от това момиченце и играта й. Иначе казано "Когато животът ти даде лимон, направи си лимонада", вижте щастието  в нещастието. Ако и на мен някога не ми се беше случило житейско изпитание, едва ли щях да проумея думите, които пиша сега.  Може би затова са житейските бури, за да видим пъстротата и красотата на живота в цялата му палитра. Поне при мен е така.

25.04.2018 г.

Един септемврийски ден на разходка в Княжество Монако

Здравейте!

Отдавна имам желанието да опиша пътешествията си, но поради ред причини чак сега идва времето му. Дълго размишлявах как да поднеса информацията- дали в хронологичен вид, дали държава след държава или всеки град по отделно на произволен принцип. Избрах последния вариант, защото всяко място заслужава да отделя време и да го представя през моите очи на турист. Напълно естествено и нормално е всеки читател и пътешественик да види в описанията „своето“.
Самата аз преди да тръгна към определена дестинация, „проучвам“ в снимки къде отивам, ей така, от любопитство. До места, които не съм посетила и на този етап няма възможност да отида, „пътувам виртуално“.
Колкото повече пътувам, се уверявам, че по- красива от България няма! Избягвам ежедневните теми на недоволство и подобни, и по света ги има.Няма да наблягам на тях. Нашата територия и ние като българи по нищо не отстъпваме. Може би ни е необходимо да усетим самочувствието си. Имаме  с какво да се гордеем. И ние сме част от България!

Снимките, които представям са мои, авторски- любителски. Практически няма възможност да поместя всички снимки, с които разполагам, но ще се постарая да представя най- важното в подробности. Предпочитам да разказвам визуално чрез снимки и с малко думи, отколкото много текст и скромен снимков материал.Ще споменавам умишлено съвсем малко текстова информация, в предвид, че вече има предостатъчно в интернет- пространството.

Ще се радвам да съм Ви  полезна с информацията или поне да  Ви "разходя" до различните краища, които имах шанс да видя. Ако съм Ви вдъхновила да посетите лично някое от тях, ще съм много щастлива!

Приятни „ виртуални пътешествия“ и престой в моите пътешественически постове!Наслаждавайте се!

Благодаря Ви за отделеното време!


Нямам аристократично потекло, в училище историята и географията не ми бяха приоритет (за разлика от чуждите езици), въпреки че са интересни. Обаче все така се случва, а и ми е приятно да пътувам и посещавам различни европейски градове, в които са живели принцеси, принцове, кралици и още височайши особи от световната история. За всички тях ще пиша в следващите ми статии.

 Напред към...Монако!!!

Като първа "спирка" избрах княжество Монако, разположено на френската ривиера; град- държава и втората най- малка страна в света след Ватикана.
Ако някой някога беше ми казал, че ще имам късмета да посетя това местенце, щях да се изсмея невярващо, но...има и такива моменти и всичко е възможно.
От няколко години  придобих  навика през юни да си подарявам екскурзия (организирана, с туристическа агенция) поради мой си личен празник. Така поредния юни избрах дестинация „Френска ривиера“, в която влизаше и Монако. До последно се радвах и не можех да повярвам къде отивам. Няколко дни преди екскурзията обаче, от туристическата агенция ми се обадиха, че поради недостатъчен брой желаещи, екскурзията се анулира и се пренасочих по друг европейски маршрут. Обаче като си наумя нещо, то се получава. Три месеца по- късно в сайта на агенцията се появи потвърдена екскурзия за желаната посока и аз без колебание се записах.
Годината е 2012, месец септември, датата не я помня вече. Аз, Вили- пътешественик в главната роля.
След закуската в Ница поехме с автобуса и за относително кратко време се озовахме в Монако.

Княжеството се дели на 4 части:
-според едни източници- общини;
-според други- квартали;
-според трети- райони;
Както и да се наричат, това са:
-Старият град- Монако вил, разположен върху скала.
-Монте Карло- съчетание на бизнес, забавление, жилищна и курортна област.
-Фонтвиел- най- новата застроена площ  до морето.
-Кондамин- районът около пристанището.
Едно от нещата, което ме впечатли, беше чистотата, нямаше прашинка, какво останало до отпадъци по земята. Пространството е застроено, но така че "има въздух", което беше интересно как всеки сантиметър е зает, но всичко е точно премерено.

Старият град.

Автобусът ни остави и изчака на закрития паркинг  в скалата, а групата поехме нагоре с асансьори и ескалатори. Не можех да повярвам как всеки сантиметър е толкова добре премислен. В по- горните нива на скалата имаше магазин, заведение за бързо хранене и най- вече необходимите за туристите туристически информационен център и wc.

-Океанографският музей е разположен на скалата с панорамен изглед към морето. Сградата прилича на дворец и е в непосредствена близост с градината на принцеса Грейс Кели.
До 1988 директор на музея е бил самия Жак Ив Кусто.






-Ботаническата градина/ парк на принцеса Грейс- приятно място за отмора на местни и туристи.









Паметник на принц Албер I.






 Това съоръжение също ми попадна на погледа. Предварително предвидено и поставено специално да придържа клона, така че да се избегне инцидент с посетител.

Как да пропусна снимка с такъв симпатичен кръгъл кактус 😊?






Алеята, която води до двореца.

-Дворецът на фамилия Грималди и смяна на караула:

Изведнъж се появи народ, все туристи като мен, от всички краища на света. Снимах с вдигнати нагоре ръце и фотоапарат в тях, дори не виждах какво излиза, но съм доволна от резултата.




След смяната на караула:



Част от магазините за сувенири около двореца:


С поглед към Фонтвиел:






Статуя пред двореца:



Накъдето и да се обърне човек- все яхти вижда 😉.
Противоположно на по- горните снимки "с поглед към Фонтвиел"- поглед към Монте Карло (насреща) и Кондамин (встрани, сградите на преден план с яхтеното пристанище, в близост до надписа ми).






Кондамин- сградите на преден план, по- близо до надписа. В по- далечен план- високите сгради- Монте Карло.


Както се появи народът от нищото за смяната на караула, така и изчезна, сякаш се изпари...



Още едно магазинче за сувенири пред обектива, в близост до двореца:




Мисля, че това беше административна сграда или сградата на парламента им. Не съм сигурна и не споря, да не Ви заблуждавам.



Църквата "Свети Николай", в която се извършват официалните церемонии и мястото, където почиват Принцеса Грейс и Принц Рение.





Разделихме се със стария град и поехме към Монте Карло. Пътят ни беше  пистата на Формула 1, преминахме и през тунела, който ще видите малко по- надолу в снимките. Отново автобуса ни паркира в подземен паркинг, който беше препълнен с автобуси и туристи. Имах чувството, че ще  се загубя на паркинга и няма да си намеря групата на връщане, ще се наложи да остана в Монако 😉. Ама късмет, намерихме се с групата.

В посока- Монте Карло, въпреки табелите.






Тунелът:
Стълбите, които виждате, ми се видяха едни от най- стръмните, но пък са част от пътя  към уникална гледка и...

Легендарното казино. Не успях да вляза  в него по много причини- главно ограничено свободно време. Предпочитах фотосесията отвън.










Изобщо не се вълнувам от автомобили, обаче тук направо се изпълних и "вдишах"  лукс и класа.














Това е по- туристическото казино, което успях да посетя, но снимах докъдето е разрешено. 





Завоят Фибата също има място в поста. Феновете на Формула 1 по- добре от мен знаят за какво става дума.


Взех си довиждане с Монако и с групата поехме напред към следващия град...

Това е от мен за Монако!

Пожелавам Ви да посетите княжеството и да усетите описаното лично! Заслужава си!